1vsel_sabor

Неделя на Отците от 6-те Вселенски събора

 

 

Лит. ев. Мат. 5:14-19:

Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина.
Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи.



Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.
Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня.
Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.

И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.

***

Съборите на Църквата – нека не се заблуждаваме – са сложна реалност. Просто не е възможен популярен обзор на тяхната история, затова е добре и църковната проповед да не го прави. Съборите са родени от самата същност на Църквата, те не са просто планувани и проведени – като всяко човешко начинание; те са истинско откровение на Духа, благодатна възможност да бъде изречено неизречимото. За някои те са истинско интелектуално пиршество, феноменално постижение на мисълта. Те са и това.

Какво са за нас обаче? Какво означават няколкостотин години от арианските до монотелитските спорове, от св. Атанасий Велики до св. Максим Изповедник?

Когато опитваме да покажем на себе си какво е вярата, опитваме да живеем техния живот.

Когато опитваме да покажем на себе си и на другите какво е вярата ни – опитваме да говорим с техните думи.

Тази е православната и апостолска вяра” – пише св. Атанасий в края на своя „Символ на вярата”, станал основа на общоцърковния „Символ на вярата”, който четем и до днес. „Тази вяра утвърди вселената”.

Вселената” – или, ако говорим според гръцкото разбиране на тази дума – пространството на разумното човешко присъствие – никога не е изглеждала „утвърдена във вярата”, още по-малко в „православната и апостолска вяра”. Думи на романтик ли са това? Едва ли. Най-великият александрийски архиепископ е страдал твърде много от вселена, която просто не приема неговата вяра. Две трети от неговото архиепископско служение минава в заточения.

И тъй, това не е вяра, която би утвърдила вселената така, както ние си го представяме – да й даде просто стимул за развитие, тласък в правилната посока, към желаното бъдеще. Съборното учение не е такова. То търси вечността. А историческата реалност е такава, че всеки тласък към бъдещето остава в миналото, неизбежно.

Това е вяра, която присъства в един скрито или явно ненавиждащ я свят, дори и в една не винаги следваща я Църква – но тя е вяра, към която те винаги могат да се завърнат, защото тя никога няма да изчезне, „и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). Самата вяра е утвърдена върху камък – съборното богословие никога не забравя това. И я търси на всеки събор – не в хлабавите подпори на човешката мисъл, не в нахалното, посредствено безумие на ереста, не дори само в монашеското безмълвие – но като камъкът на вярата, камъкът, на който да се опреш така, че никога да не паднеш, нито той върху теб. Търси Петър – не припомняният, а присъстващият.

Всички ли сме с него?” – пита всеки събор. Има ли някой, който учи нещо по-друго отнего и почита ли Бога не така, както той и всички, които го следват и почитат? Ако има и е сред нас, нека се отрече от безумието си. Ако не – да бъде анатема. Никой да не вдига ръка срещу него, но и никой да не го следва – нито с ум, нито със сърце.

Но да вярва, че Синът е единосъщен на Отца.

Че Светият Дух е равночестен на Отца и Сина.

Че Словото Божие приема истинско човешко естество от девицата Мариам от Витлеем – за да се съедини чрез нея Бог с човека и така да ни изкупи.

Че Това Слово Божие и тази човешка природа са съединени неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно помежду си.

Че светът е сътворен от нищо от Творец, който не е длъжен да го стори и не поради неизбежност, а поради неизречима любов, чрез която ние съществуваме. Този свят не е съвечен на Бога и ще бъде изведен на съд, когато любовта, на която е плод бъде явена окончателно – не за да бъде върнат към първоначалното си състояние, както учи Ориген, а за да бъде освободен от смъртта и злото окончателно, като те бъдат унищожени.

И накрая – че всичко това се разкрива в съвършената хармония между Божествената и човешката воля в Иисус Христос Богочовека. Нито една от двете воли не може да бъде ущърбна или отнета за сметка на другата. Ако природата е истинска, и волята е истинска. Две природи – две воли в Иисус Христос.

Това учат 6-те Вселенски събора. Всичко, което е казал Първият. Нищо, което не е казал Шестият.

Такъв е неизменният дар на Църквата в един неспасяемо изменчив свят.

От тук нататък остава едно – да бъде приета тайната на спасението. Защото съборите могат нещо, което никой от нас не може отделно -да не я премълчават.

Това наистина е „апостолската и православна вяра” – дори и днес изричана от апостолски и православни уста.

прот. Николай  Нешков