mysticalsupper

Ден Първи, Ден Осми, Ден Невечерен – неотминаващата Пасха на Православието.

Калин ЯНАКИЕВ

 

Когато в последните години ми се случи да чуя от хората, чиято голяма идея е “съвременността”, че Православието няма свое “приношение” за “днешния” ден; няма свое слово за “времето”, в което живее човекът в света, аз – кой знае защо – се сещам за удивителния обичай, който – както ни е засвидетелствано – е имал Св. Серафим Саровски. Светецът – казват – поздравявал всеки, който идвал при него, във всеки ден през годината, с пасхалния поздрав “Христос Воскресе”. Не е ли – питам се – именно този поздрав “словото” на Православната църква за “дните” на човешката история; словото, според което Денят на Възкресението, на “Пасхата” е сега, той е днес, той е всеки ден, “през всички дни до свършека на света” (Мат. 28: 20)? Аз дори не мисля да отричам направо упрекът на секуларизма към Православната църква. В един повърхностен смисъл, той е дори неотрицаем. Наистина, вярно е, че Православието най-малко от всички християнски “деноминации” има отношение към времето като време, към ежедневието като ежедневие. Същевременно обаче съвсем не е вярно, че Православието няма никакво “известие”, никаква “дума” за времето на ежедневието изобщо. Напротив – струва ми се, че именно неизменният поздрав на Св. Серафим Саровски най-красноречиво и най-точно е изразил онова, което Православието има да “съобщи” на времето на “този век”. И то е тъкмо това, което времето не може да даде на себе си; което така томително така остро липсва на всяко “днес”, на всички “днес” – вечността.

 

“Христос Воскресе”! Всеки ден “Христос Воскресе”, всеки ден е “Воскресение”, “Пасха”! Как трябва да се разбира това? Опрян на вековния сакраментален опит на Православната църква, и на учението на Св. Отци, аз се наемам да твърдя, че това трябва да се разбира в най-прекия, буквален смисъл, защото според самото понятие за Възкресението, в което Църквата безусловно вярва, макар денят, в който, Христос възстанал от мъртвите да е настъпил във времето – а именно “след съботата”, “на разсъмване в първия ден на седмицата”(Мат. 28: 1) – този ден същевременно е извършил нещо особено съществено с времето. Казвам “с времето”, защото изгревът му – в който първи пристигнали жените-мироносици – ознаменувал чудесен “пробив” в течението на “дните” . С разсейването на мрака в онази утрин свършил – за Богочовека свършил – последният ден, който е осъден – според заканите на тленната природа – да бъде сменен от друг следващ след него ден. Свършил “седмият ден” (иудейската “събота”), следващият след който е само първи, пореден първи ден от новата седмица. И как би било иначе след като денят, в който Христос възстанал от мъртвите, бил същевременно денят, в който Той се “завърнал” в Своята вечност – в Царството Си, в което дните вече не се сменят едни от други, времето вече не тече и не изтича, доколкото тъкмо изтичането му е победено.

 

Ето следователно в какъв смисъл въпросният “ден” на възставането на Христос от Гроба, съвсем не е просто ден, настъпил подир един определен ден (след една поредна “събота”), а – поне за Христа – се оказва ден след приключването на сменящите се един на друг дни изобщо; ден след времето на “дните” – “ден осми” – ден след, но и вън от седмиците на “дните”, след последния – за Богочовека – “седми” ден.

 

Безспорно, този ден бил и първи ден в един дълбок не просто пореден смисъл на тази дума: бил първият ден на придобитата от Христа вечност за естеството на човека; началото на деня вън от течението и изтичането на дните и следователно – този “ден осми” е наистина и “ден първи”, но “ден първи”, който е особен – който вече не ще залезе, няма да изтече и да отмине, няма да престане. “Ден първи” на победилия смъртта живот, “ден първи” на вечността на невечерието – “ден невечерен”. За него Св. Григорий Богослов е казал в слово 41, че той е “взет от бъдещия век и е осми, заедно с това и първи, а по-добре е да се каже – един и нескончаем”. С изгрева му дните на “този век” са останали назад, денят на “бъдещия век” е настъпил и той вече няма да завърши – нито за възкръсналия в него Христос, нито за всички онези, на които Той ще даде (и вече е дал) съпребивание със Себе Си. “Понеже по нашето учение – пише и Св. Василий Велики – е известен и оня невечерен, нямащ приемство и нескончаем ден, който у Псалмопевеца е наименуван “осми”, защото се намира вън от това седмично време. Ето защо, ще го наречеш ли “ден” или “век”, ще изразиш едно и също понятие”.

 

Невечерният ден на Възкресението – този нов “век”, явил се на света обаче, съвсем не е нещо, извършило се просто за Самия Христос. Пределно ясно е, че то е събитие преди всичко за човеците, за тварите, измежду които Христос е “перворождений” (по човечеството Си). То е нещо извършено, за да се участва в него и тъкмо онези, които чрез Христа участват и ще участват в него, собствено и съставляват “Църквата”. Всъщност това особено настойчиво подчертават всички Св. Отци. “Христос, първороденият от цялото творение – пише Св. Иустин Философ – стана също началото на нов род, възроден от Него посредством водата и вярата, и дървото (на Кръста). Би могло да се утвърди следователно, че същностното, собственото “време” на въпросния “нов род”, който е Църквата, е също “денят Христов”, невечерният ден “Воскресение”, в който Господ тогава стои, председателствайки Трапезата на Царството, както Сам е предрекъл на учениците Си в навечерието на Страстите: “Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод на оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие” (Марк. 14: 25). За Църквата Божия – и това трябва особено да се подчертае – този “ден”, за който говори Христос на апостолите – в собствен смисъл на думата не предстои. Макар че е след “дните” на тленния свят, макар че е “ден осми”, той вече е настъпил и не е друг някой, а именно онзи ден – “след съботата”, когато Гробът се оказал опразнен.

 

Макар да не предстои обаче, макар и вече да е, да пребивава, той също има своя особена – именно църковна, тайнствена – динамика. Защото, ако според вярата на Църквата Христос бил първият, Който (като човек) влязъл в “невечерния ден” на Царството, то скоро след туй в него били приети и Неговите ученици – апостолите, на които Той – според казаното, дал общение със Себе Си, дал им да се съобщят с Неговото безсмъртно Божество (срв. “Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство, и да седнете на престоли…” Лук. 22: 29-30). От само себе си се разбира обаче, че това пиршество на Трапезата на Царството, за разлика от пиршествата на тоя свят, е “неоскудеваемо”. Веднъж открило се, при изгрева на онази ранна утрин, то не престава да бъде открито. То пребивава в “невечерния ден” на Христа, и Христос – самото пиршество на вечния живот – както е призовал на него апостолите, така пребивава в призива Си, а ястието и питието на Трапезата Му си остават в първоначалното изобилие и предложеност за всички, които подир апостолите и чрез апостолите ще чуят тоя зов от дните си и от тях, от дните на годините и вековете си, ще надойдат да се присъединят към отците си. Ето защо, макар вече да не е то “този” свят – а да е подир неговите дни и на мястото на неговите дни – денят на Възкресението продължава да грее все пак в “този” свят, неспиращ да се върти в своя “век” – родом с него, в съприкосновение с него – дорде не дойдат от “дните” му на Трапезата Господня всички, призовани да споделят даровете є. Всичко това означава, че църковното пребиваване във времето – църковното обживяване на тая par exellense секуларна стихия, дълбоко не-елементарно. От една страна, както се вижда, синовете на Църквата пребивават извън времето на “този свят”; техният живот е нетечащ, той е в един “ден”, който във всички земни дни е все същият и в него всички са винаги. Този “ден” християните имат и пазят зад стените на храмовете си, където – би могло да се каже – всякога е Пасха и където, според поетическата визия на О. Манделщам: “Евхаристия как вечный полдень длится”. От друга страна обаче, самият този “ден невечерен”, самият този “ден” от “бъдещия век”, който е “денят” на християните, все още пребивава в този свят, в неговия “век”, защото от неговите дни и години се изпълва – продължава да печели сътрапезници за неоскудяващия си пир. Следователно, Църквата също все още пребивава в своя “ден невечерен”, в своето “вечно пладне” не някъде другаде, а в дните на света и ще пребивава така в своя “ден” през всички дни на света, докле те се не изпълнят. В храма, където същински живее Църквата (където тя, живее като Църква), винаги е Пасха, но този нетечащ, незалязващ, греещ един ден е в храма ето вече две хиляди години – ден след ден, всеки ден.

 

Ето защо обаче е неточно – и именно по църковному е неточно – да се казва, че Денят на Възкресението, Денят на Пасха, настъпва за Църквата през определен период от време (например след всяка събота или пък след всяка Велика Събота през годината). Още по-малко е адекватно да се казва, че след всяка (седмична или пък Велика) събота настъпва един нов пореден “ден Господен”, една поредна Пасха. По-точно би било църковното схващане на деня “Възкресение” да се представи чрез аналогия с въртенето на Земята около нейната ос и периодичното є обръщане към слънцето. Защото както извършвайки своя оборот Земята ни не среща всеки път лъчите на едно ново слънце, но напротив – слънцето, откакто е засветило, не престава да свети, не помръква и неговия “ден е постоянен, невечерен и в него – все същият – Земята все отново и отново се завръща подир всеки дванадесет часа, точно така и Църквата – отлагайки настрана “времето”, тя влиза в онова, което във времето на дните є, не е от времето на дните. “Връща се” – ако не всеки земен ден, то всеки неделен ден и – особено тържествено – веднъж в годината, в “деня”, в който пребивава Бог, в незалязващия ден Пасха, разтворил крилете си над всички земни дни – от онази първа утрин, в която мироносиците се пробудили в него от скръбта на вековете. Наистина, както го е изразявал Св. Серафим Саровски: “Христос Воскресе”. Пасхата не предстои, тя не си е отишла. Тя е тук – всеки ден и всеки ден е този ден – тоя един-единствен Велик ден.

 

И какво в края на краищата? Да, прави са секуларните критици, че Църквата, утвърждавайки Христовото Възкресение, утвърждава настъпилостта на един “ден”, който по самата си същност на възкръсен ден, вече не би могъл да има участие в продължаващото да тече катадневно време на света. В този смисъл този “ден” няма наистина никакъв дял в “нашите” дни, няма нищо за тях и е отвъд тях – отвъд “времето”, отвъд “ежедневието”, отвъд прехвалената “съвременност”. Но той е отвъд тях, отвъд “дните” не като някакво перманентно отлагано “утре”, не като някакво недостижимо от никой ден “следтова”, “винаги-след-това”, а той е днес, сега, тук. Днес е вечността! Всеки ден е вечността! Само че “днес” и “всеки ден” тя е тук скромно, нешумно, дори незабележимо – зад прага на старата църквица, в пресечката, на едновремешното площадче – вече застроено, притиснало с къщите си зида й. Само вечер, сутрин много рано или в неделя, че това е тъй, възвестява камбаната ѝ. И го прави неизменно, катадневно – от две хиляди години вече. За да няма светът извинение, че не е бил уведомен за онова, що Църквата е подарила на дните му.

 

 

church_communion

Основни различия в осмислянето на литургията в православието и католицизма.


проф. Калин Янакиев

За разлика от католическото (трябва веднага да уточня, Тридентското католическо схващане на Евхаристията, т.е. присъщото на Тридентския събор, на късното католичество, което е силно антипротестантски мотивирано), православното схващане за Евхаристията изобщо не я мисли като някакво възпроизвеждане или „по-друг-начин-извършване” на Христовата жертва, принесена на Голгота. Нещо повече: аз смело заявявам, че Православието не се ограничава със схващането на Евхаристията като Тайнство, свързано изключително с Голготската жертва на Христос за нас и (не е случайна тази дума) нашето „получаване” на плодовете от тази жертва. Евхаристичното тайнство е нещо много повече от това.
Но преди да кажа какво „повече” от това е Евхаристичното тайнство за Православието, нека все пак да припомня: централната разлика между Православието и Тридентското католичество идва от различното разбиране на Христовата заповед, изречена на Тайната вечеря: „Това правете за Мой спомен”. Кое обаче е „това”, което следва да правят за Христов „спомен” учениците, апостолите и всички, които ще се присъединят към тях в последващите времена? Според Тридентското католическо схващане „това правете за Мой спомен” има смисъла по-скоро на ordinatio, на ръкоположение на учениците, на апостолите, за тайноизвьршители и свещенослужители, за първи свещеници, които ще извършват подир Христа същото онова, което Той е сторил на Тайната вечеря, а именно: преподал е Своето Тяло и Своята Кръв по тайнствено-реален начин на учениците. Това, което Аз направих на тази вечеря – казва Христос, според католическото схващане, – това същото правете и вие след Мен, от Мое име, за останалите, които ще се присъединят към вас. Както Аз взех хляб, благодарих, разчупих го и ви го подадох, казвайки „Вземете, яжте това е Моето тяло”, както Аз вдигнах Чашата подир вечеря, подадох я и ви казах „Пийте от нея всички, това е Моята кръв” и със силата на Моето духоносно слово хлябът се превърна наистина в Моето тяло, а виното -наистина в Моята кръв – това правете и вие подир Мен, както го направих Аз; повтаряйте това, което аз направих за вас, и когато го повтаряте, вие няма да повтаряте Жертвата, но ще я актуализирате за онези, които ще се съберат около вас, така както вие сте събрани около Мен.
Според Православието „това правете за Мой спомен” Христос казва на апостолите по-скоро имайки ги като начатък на всички християни, които ще се присъединят към Христовата Църква, към Христовото „Тяло” оттук нататък. „Това правете”, т.е. правете това, което направихме ние с вас тази вечер: събирайте се, както се събрахте днес с Мен – това правете, това „събрание” правете в Мое име – оттук нататък – вие и всички, които ще се присъединят към вас – навсякъде, където „двама или трима са събрани в Мое име”. „Това правете за Мой спомен”, сиреч, според Православието означава „това събиране” правете в Мой спомен; това събиране – Моето с вас – вие след туй правете в Мое име, за „Мой спомен”. И на това „събиране” наистина правете „това”, което Аз направих за вас. Но какво Аз направих за вас? То не се свеждаше само до думите „Вземете яжте, това е Моето тяло”, то не се ограничаваше само с „пресъществяването” (с „транссубстанциацията” според католиците), а започваше с нещо, което католиците непрестанно пропускат. Започваше с това, че Христос взе хляб и „като благодари”, разчупи го и даде на учениците Си. като каза тези думи; взе чашата подир вечеря, „благодари”, даде им я и рече думите, за които е писано – т.е.: като се събирате в Мое име – благодарете, както Аз благодарих. Преди всичко това направете – благодарете на Отца – както аз, Сина, по човечеството Си, благодарих на Отца. Но благодарих за какво? За какво „благодарите” и вие? Вдигнете този хляб, който Аз вдигнах, и благодарете – защото това е дар на Отца. Вземете това вино, тази чаша, вдигнете я и благодарете на Отца, защото това е Негов дар. Когато благодарите за хляба и виното като за дар от Отца, ще видите какво означава дара на Отца; ще разберете, ще видите що е то дар на Отца. Ще разберете, че това не е вече просто хляб, това не е вече просто вино – това е Дарът на Отца в собствения смисъл на думата. А Дарът на Отца в собствения смисъл на думата за людете е Сам Христос – Богът, станал човек и отдал Своето Тяло и Кръв „за живота на света”. Благодарете, сиреч, на Отца за Мен, Христос, Който съм Дара на Отца, като отдадете онова, което вие имате – хляба и виното – на Отца; като ги отдадете като Негови творения. Тогава ще ги получите в собствен смисъл като Божествен дар – ще ги получите като Мен, като Сина; ще получите отново тази заедност, която Аз с вас – учениците, направих в Сионската горница. И това ще стане по силата на Духа Свети. Защото именно Духа Свети е онова трето Лице на Бога Троица, Което е Тайносъвършителното.
Всичко изхожда от Отца – затова „благодарете” на Отца. За какво? За Сина, Който е „дар на Отца” и вкусването на Когото е участието в Божествения живот на Христа. Благодарете за всичко на Отца. За какво Му благодарете? За Сина. А как ще вкусите Сина – „дара на Отца”? По Силата на Светия Дух. Троично е, следователно, разбирането на Тайната според Православната Евхаристия. Под „това правете за Мой спомен” се разбира – правете това събиране от Сионската горница във вашите домове, във вашите храмове -това събиране. И когато се съберете в Мое име, правете това, което направих Аз. Вземете онова, което имате – земните дарове, хляба и виното – благодарете на Отца за тях, приемете ги като Божествен дар, защото когато приемате Божествен дар, когато благодарите на Бога за Неговия дар, тогава по силата на Светия Дух ще вкусвате в хляба Мен, Христос  – Моето Тяло и Мен, Христос – Моята Кръв, които Аз отдадох „за живота на света”.
Това е собствено Тайната според Православието. Не просто и само пресъществяващите слова, тайноустановителните слова, както ги наричат католиците – „вземете, яжте…”. „пийте от нея всички…”, а преди всичко благодарността. Затова „Евхаристия” (благодарение) е първото име, собственото име на това Тайнство. В него се извършва преди всичко не акт на пресъществяване със силата на дарбата, която е дарена на свещениците още от апостолското време; не просто актът на пресъществяването, извършен със силата на свещенството, което превръща Църквата от „събрание” в клерикална власт, в йерархичен институт преди всичко, а „благодарение”, благодарност, която е собственото, най-главното, което се извършва от нас в това Тайнство. Поради тази благодарност, по силата на тази благодарност към Отца се получава и онова, за което следва да се благодари на Отца – получава се Божествения дар, получава се тъй, че Бог е с нас – получава се Бог-с-нас, получава се „Еммануил” – собственото име на Сина, на Христа, получава се Неговото Тяло и Неговата Кръв – по силата на Духа Свети, Който за благодарността ни пресъществява (или прелага) това, за което благодарим в истинския дар на Отца. А той, пак казвам, е Бог-с-нас, Еммануил, Христос, Тялото на Христа, Кръвта на Христа.
Тук следователно, има още една съществена разлика между Православието и католицизма. Извършителят на Тайнството, съвършителят на Тайнството подир Тайната вечеря в Сионската горница, си остава в собствения смисъл на думата пак Бог и никой друг освен Бог. Не свещениците, не апостолите. Христос не е предал никому Божествената власт да дава Своето тяло и Своята кръв. Той не е дал на свещениците силата, която Той има – с думите Си, които са духоносни (защото Духа Свети изхожда и от Отца, и от Него – Сина, според католиците) – да превръщат, да пресъществяват хляба в Негово Тяло и виното в Негова Кръв. Не, съвършителят на Тайнството и след Христос на Тайната вечеря си остава Бог. Свещеникът е по-скоро този, който принася нашата благодарност, който от името на цялата Църква извършва благодарението. И по неговата благодарност и молитвата, която завършва неговата благодарност за даровете, тези дарове се получават от нас като Тялото и Кръвта на Христос, те се вкусват вече като дара на Отца, а дарът на Отца – пак повтарям – е Сам Синът, Бог с нас, Еммануил.
И все пак, дотук ние все още имаме едно различно тълкуване на начина на получаването на плодовете от жертвата – ползването на Жертвата. Аз обаче казах, че Православното схващане за това Тайнство е по-дълбоко, по-обширно. И тук – за разлика от протестантизма и Тридентския католицизъм – православните, фигуративно казано, са запомнили повече слова от произнесените на Тайната вечеря. Запомнено е например и е осмислено и онова, което се казва и в Евангелието от Матея, от Марка и от Лука. Защото – спомняме си – у Матея, след като Христос взе хляб, благослови го, благодари, преломи го и каза на учениците Си „вземете, яжте, това е Моето Тяло”, след което взе чашата, благодари, даде им я и рече „Пийте от нея всички, защото това е Моята Кръв”, Той добави: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си” (Мат. 26:29). По същия начин и у Марк: „Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод до оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие” (Марк. 14:25). И у Лука, след първата чаша – „защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде Царството Божие” (Лук. 22:18). И пак у Лука, накрая – „и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моя Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство, и ще седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви” (Лук. 22:29-30). Следователно онова, което се извършва на Тайната вечеря, експлицитно е посочено от Господа, че ще се извърши отново „в Царството Му” – вече в Царството Му, когато дойде Царството Му. При това е казано: Аз с вас отново ще пия тоя лозов плод – т.е. отново с вас на тази трапеза ще седна в Царството Си. След туй е казано, че това, което е извършено, представлява нещо, което Господ завещава. А това, което Той завещава, е „Царството” – „за да ядете и пиете на Трапезата”. Следователно няма място за въпроса – повтаря ли се Жертвата на следващата Евхаристия и на всяка следваща Евхаристия, възпроизвежда ли се Жертвата, актуализира ли се тя на всяка следваща Евхаристия. По-скоро: на всяка следваща Евхаристия се извършва причастие. Участие в Царството. Защото след Тайната вечеря Христос отново ще пие „лозовия плод“, ще споделя тази Трапеза с учениците Си и с всички, които ще се присъединят към Учениците Му – „в Царството Си”.
Следователно следващата Евхаристия (и всяка следваща Евхаристия) ще се извърши „в Царството”. В собствен смисъл всяка следваща Евхаристия е вкусване не просто на плодовете на Жертвата, които са изцяло негативни, освобождаващи от греховете, от първородния грях и последствията му, а са и позитивни. Плодовете на Жертвата Му са именно за вкусване на „Царството Му”, на „вечния живот” – собствено онова, което е казано и в Евангелието от Йоан, 6 глава: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Йоан. 6:54). ще вкуси живота вечен, вечния живот, а вечният живот е „Царството” – Царевото Божие. Следователно, в Православното схващане Евхаристията има и един смисъл на участие в Царството, следователно и един есхатологичен смисъл. Защото, в собствения смисъл на думата, Царството Божие ще се „завърши” и ще замени тоя свят, който ще бъде свит като дреха и ще бъде отложен настрани, ще свърши в края на историята, след края на историята, в „есхатона”. Но това „Царство Божие” в Евхаристията бива вкусвано всеки път тук и сега – в историята. В историята бива вкусвано Царството, чието собствено „място”, чието собствено време е есхатона – след историята. Евхаристията има смисъла на вкусване на Царството и вкусване (със самото това) на отвъдното, на след-историчното, на апокалиптичното във всяка Евхаристия.
Това собствено произтича от думите на Христос, казани още на Тайната вечеря, които западното християнство в края на Средновековието, когато се е извършило най-голямото „разбягване” на богословията за литургическото, има склонността да пропуска, да не осмисля достатъчно. Казват, че Христос е принесъл Своята Жертва на Голгота, но мистериално-реалистично тя е била предадена, подарена на людете предишния ден, на Тайната вечеря, като след туй се актуализира – тя, същата – от всяка Евхаристия, извършвана на всеки един олтар (във всяко време). В такъв смисъл на Литургията людете – освен че актуализират Жертвата – приобщават, ползват плода на тая Жертва. Но остава неясно по какъв начин, какви собствено са плодовете на тая Жертва, и главно – къде ги получаваме ние подир Голготското Жертвоприношение, подир Възкресението на Христа и Възнесението Му „отдясно на Отца”. А плодовете на тази Жертва – казва Православието – са тези, че ние имаме възможността да вкусваме Царството Божие още тук, още сега, в историята, да сме причастници на Божествения живот, на вечния живот, на свръхземния живот, за който именно и благодарим на Отца и като Му благодарим – получаваме в земната материя Живия дар. А Неговият дар е Христос с цялото Му изкупително дело – от Въплъщението Му до сядането Му „отдясно на Отца”, в „невечерния ден”.
Следователно вкусването, приемането на Божествения дар на Отца, за което Му и благодарим, по силата на Светия Дух е вкусване не просто на Голготската Жертва, а на плода на Голготската Жертва. А тоя плод е – умъртвяването на смъртта, спечелването на вечния живот, участието на човешката природа в Царството на Божествеността и ние вече вкусваме това в Христа, когато Го вкусваме. Защото Сам Той е казал, че ще пие от тоя плод с нас в Царството Божие. Там, в Царството Божие ще се срещнем. Това е специфичното в Православното осмисляне на литургичната Трапеза.

 

текстът е публикуван по: “ДОБРИ ХРИСТОВ И БЪЛГАРСКИЯТ ХХ ВЕК”, БАН, С. 2005.