Шеста неделя след Неделя подир Въздвижение : Гадаринският бесноват.

 

Лит. ев. Лук. 8:26-37:

И преплуваха в Гадаринската страна, която е срещу Галилея.
А когато излезе на брега, срещна Го от града един човек, който от много години имаше бесове и не обличаше дреха и в къща не живееше, а по гробищата.

Той, като видя Иисуса, извика, падна пред Него и с висок глас рече: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Моля Ти се, не ме мъчи!
Защото Иисус бе заповядал на нечистия дух да излезе от тоя човек; понеже от дълго време го мъчеше, тъй че го вързваха с вериги и окови и го пазеха; но той разкъсваше оковите, и гонен биваше от беса по пущинаците.
Иисус го попита и рече: как ти е името? Той рече: легион; защото много бесове бяха влезли в него.
И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната.
А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи.
Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави.
Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността.
И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха.
А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.
И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обвзети от голям страх. Той влезе в кораба и се завърна.

***

 

Повечето от нас не знаят истинските измерения на човешката свирепост. Тя просто бива заобикаляна отдалеч – както и гадаринските жители са знаели за свирепостта на бесноватия си съгражданин, но са го заобикаляли отдалеч, не са смеели да минат от там.

Днешното евангелие е непонятно, защото е твърде директно – за пръв път то не е заобикаляне на нечия свирепост.

Би трябвало да тържествуваме поради този текст. Без него нямаше да бъде свалена маската на свирепостта, нямаше да го има най-невероятния изгрев – там, на Гадаринския бряг. Това е невероятно пътешествие към човечността. Минаване през вода, за което Новият Завет повествува както Старият – за минаването през Червено море.

Един бряг, който изглежда задънен изход от живота. На редките икони, които изобразяват това събитие, Божият Син изглежда като цвете в пустиня – небивала, несмутима красота посред сурова пустош.

Слизане на бряг, което би могло и да не се случи, но веднъж случило се – става част от всеки живот – както и всичко в Евангелието.

Невероятно идване и невероятна среща – не заобикаляйки ужаса, но минавайки направо, през царството на бесноватите и свинете; това е земя на страданието, там стъпват единствено копита и боси, изранени нозе – образ на един свят без Бог. Всичко това обаче е изтерзан декор на едно друго присъствие – невидимо и отблъскващо, живеещо в пълната си „слава” както то я разбира – свинско стадо и луд, много луд човек.

Ангелската слава е потъмняла и е станала демонска незабравимост. Ето къде е срещата на Божия Син и бесноватите. Вероятно мнозина ще си спомнят думите на св. Йоан Златоуст, че демоните са безтелесни, но ние ставаме техни тела, когато те завладеят душите ни. Тук като че ли има дори повече – тяло, което е така вдемонено, че сякаш е изгубило своята телесност и е съставено от чисто безумие.

Но Бог го вижда такова, каквото е – узурпиран храм. Покорен дворец, осквернено светилище. И за да го видим и ние, Той прави радикален избор – това е другото трудно за възприемане нещо от този разказ – това чудо не прилича на другите – то не е промяна на природния порядък, а е избор. Невероятен и немислим – и Божият Син го прави вместо хората – избира един луд, който изглежда по-безнадежден от едно стадо свине.

Защото така става в неизразимите мигове на живота ни – когато той заприлича на Гадаринската пустош, Божият Син слиза на брега ни и прави избора, на който ние сме неспособни. Макар че си запазваме правото да Го помолим да си отиде, след като стадото свине е издавено.

На този бряг е съсипаното човешко естество и стадото дреболии, които всички освен Бог предпочитат пред него.

Божият Син слиза на този бряг, за да бъде единственият, Който няма да заобиколи човешкия ужас, но ще го срещне и ще го яви такъв, какъвто е. Ще предпочете нас, колкото и безумни да изглеждаме. И това няма да бъде просто липса на милост към стадото свине – ще бъде заставане на страната на човека. Ние обаче живеем в свят, в който подобна постъпка трябва да бъде мотивирана.

Всъщност, това е сторено – от разказа става ясно, че ако демоните са способни да издавят за миг две хиляди животни, какво ли биха могли да сторят на един човек? Вярата ни е упование в правото на Божия Син да ни предпочете. Неговото забравено от нас божествено право.

Мнозина вероятно няма да видят повече от зловеща екстравагантност в това да изгониш легион бесове от един нещастник в стадо свине и да гледаш как всичко избухва в яростно зрелище. Или пък непоносима намеса в порядъка ни – каквото са видели тамошните жители.

Но ще могат ли те да устоят на един прояснен поглед – за пръв път облечен човек, здрав и с разум, кротко седнал в нозете на Божия Син? Няма стадо свине, което да струва повече.

Често се питаме защо това евангелие се чете три пъти през годината. Вероятно защото е твърде важно да не забравяме колко непреклонен е Бог в това да предпочете нас. Именно и само нас – дори и да сме наказание за средата, в която живеем.

прот. Николай Нешков