† 13 Неделя след Неделя подир Въздвижение, 29.11.2015 г.

проповед  на прот. Николай Нешков за † 13 Неделя след Неделя подир Въздвижение, 29.11.2015 г., произнесена в храм “св. Николай Мирликийски Чудотворец”:

13 НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ

(Лит. ев. Лк 18:18-27)

Определено не си струва да надничаме в отношенията между Бог и състоятелните хора. Достатъчно е да им признаем правото на жизненоважни за тях въпроси и надежда за отговор.

Всички ние се надяваме на благосклонно отношение, когато питаме нещо, касаещо сърцевината на живота ни. „Учителю благий, какво да сторя…”. И богатите, и бедните, се уповават на нечия благост. Богатите, когато им се наложи, дори още повече – те по-трудно усещат, че нещо не зависи от тях. Търсенето на благост е форма на безпомощност. Но, както и всичко друго в този грехопаднал свят, и това може да бъде свито до сметкаджийство. Очакването на благост може да бъде инстинкт за отърваване, не за правда. И затова – „…защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог”. Очакваш Аз, като човек,  да ти кажа нещо успокояващо благо. Бог обаче ще ти каже нещо спасяващо благо. Той те обича толкова, че вижда как „още едно ти не достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето”. Благият човек ще каже: „Много още не ти достига, за съжаление”. Но ето, благият Бог казва – „само едно не ти достига”. Човешката благост вижда колко много нямаме, а Божията – колко много имаме. Затова препратката към Божията благост е необходима. Една важна подробност – във варианта на този текст при св. Марк се казва, че Божият Син е „погледнал и възлюбил” този началник, когато му казва това. Както се възлюбва желан гост, на когото не достига само едно стъпало, за да влезе в дома ти.

След тази мълния от милост обаче, животът се връща в коловоза на този свят, в който благостта не е достатъчна, а богатството е все пак някаква утеха – човекът се натъжава, „защото е твърде богат”.

Благият човек би сложил точка на тази история тук. Не и благият Бог обаче. Защото знае, че ние имаме живец в себе си – само това ни е останало от рая – но нямаме силата да живеем – защото живеем като осъдени – и ако имаме, и ако нямаме. Така наречената „воля за живот” е грехопаднало състояние, защото се подхранва от външни на този живот обстоятелства – най-типичното от които е обезпечеността; нека не казваме просто „богатството”; тъй като днешният евангелски текст е обърнат към всички хора. Защото това парадоксално от гледна точка на небето състояние – да се натъжаваме поради това, което имаме, е присъщо на всички нас. Толкова парадоксално, че е изразимо единствено с опитите на камила да мине през иглени уши. Не си струва да задълбочаваме тази метафора – камилата си е камила, иглата – игла. „Царството Божие бива насилвано и насилници го грабят”, и това е единственият честен начин да влезеш в него. Другото е глупава и ненужна гротеска, недостойна нито за Бога, нито за хората – и това ни е казано в прав текст.

„Кой може да се спаси?” пита всеки човек от всяка епоха. Вместо да изброява имената на онези, които ще се спасят, Евангелието ни казва нещо много по-благо, гледайки в очите всеки, абсолютно всеки човек, сякаш произнася името му – „Невъзможното за човеците е възможно за Бога”. Само това не ни достигаше от нещата, които трябва да знаем, за да се спасим. И ето го.