Шеста неделя след Петдесетница : Разслабеният.

Лит. ев. Мат. 9:1-8

Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си.
И ето, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете!


Тогава някои от книжниците казаха в себе си: Той богохулствува.
А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си?
Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?
Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (тогава казва на разслабения): стани, вземи си постелката и върви у дома си.
И той стана, взе си постелката и отиде у дома си.
А народът, като видя това, почуди се и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците.

 

 

***

Дали народът още се чуди и прославя Бога, Който е дал такава власт на човеците?

Днешното евангелие изразява дарбата на Църквата да стои далеч от отчаянието. Макар че този разказ е един от многото подобни – ние сме свикнали с изцеляването но разслабени. Както сме свикнали и с изповедта. Както и изобщо сме свикнали да имаме власт, и както сме свикнали да не се чудим на това. И както всичко това ни прави да бъдем не утешаващи свидетели, а неизбежни изпълнители.

Не бива да се доверяваме на хора, които не се учудват на властта си да прощават грехове. Способността да се учудваш има огромна сила – тя прави от тълпата, от безликата, безумна тълпа, която по-скоро по инерция наричаме „народ” наистина народ. Свещено събрание. Ето – за разлика от книжниците „народът се почуди и прослави Бога, Който е дал такава власт на човеците”.

Учудването – това учудване – е в началото на всяка изповед и ражда в нея човека за нов живот. Изповедта наистина много прилича на днешното евангелие – то казва как „Иисус, като видя вярата им” изцели разслабения, прощавайки греховете му. Това вижда и всеки свещеник всеки път, когато изповядва. Когато видиш как някой идва с вяра да изповяда греховете си, и цяла вечност, изпълнена със зло не може да те спре да кажеш: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете”.

Твърде често не можем да си представим, че имаме такава власт. Не можем да си представим също така и че някой друг на този свят има – ето го учудването ни. Реалността на изповедта обаче не може да бъде променена – не можем да си дадем сами тази власт, не можем и да я нямаме. Мъчно бихме ритали против ръжен. От това и се умиляваме, това е мигът, в който сърцата и умовете ни не могат да не са Божии. Не можем да не служим на всички и на всичко, не можем и да не сме над него. Като казваме „ние”, не говорим само за нас, свещениците, но и за целия Божи народ. Като такива ние се събираме на изповед – за да сбъднем Евангелието, като „народът, който се чуди и прославя Бога”. За да запитаме този свят, онзи, който го владее, дори и нас самите:„Кое е по-лесно? Да кажа:прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?”. Ето тук е нужно свещеното учудване от властта ни да прощаваме грехове от име Господне – без него каквото и да изречем в това име и за това име, е богохулство. Няма по-голяма радост от това учудване – защото единственото, до което води, е да „станем, да вземем одъра си и да ходим”. Чудото на изповедта е чудото на разслабения.

Изцелението без прошка не е чудо – независимо как го получаваме. Всяка душа, която се е допряла поне веднъж, поне за миг истински до изповедта, го знае.

прот. Николай Нешков