Служението на жените в християнската Църква.

 

Ние много често срещаме указанията, че в древната християнска Църква жените заемали длъжности, които им давали право да извършват богослужебни обреди, и че не противоречи на духа на древното християнство жените да бъдат членове на църковната йерархия.

Православната Църква като пазителка на учението и преданието на Едната Свeта, Вселенска и Апостолска църква, обаче, не намира доказателства за тези твърдения нито в Св. Писание, нито в Св. Предание, нито в творенията на св. Отци на Църквата, както в древно, така и в по-късно време. Така тя бива принудена без желание да унизи достойнство на жената или да отрече равенството между мъжа и жената, и да настоява, че духовната длъжност на което и да е йерархическо стъпало в християнската Църква никога не се е заемало от жената. В Св. Писание никъде няма указания Господ Иисус Христос да е доверил апостолската длъжност на жена, въпреки че в числото на тези, които са Го съпровождали и приемали в къщата си, били много предани на Него жени като тъщата на св. Петър, Мария Магдалина, от която излезли седем бяса (Ср. Лука 8:2), Мария, майка на малкия Иаков и Иосия, и Саломия (Ср. Марк 15:40), Иоана, жена на Хуза, Сусана (Ср. Лука 8:3) и много други, които „Вървяха подире Му и Му служеха“ (Марк 15:41), и „Които Му услужваха с имотите си“ (Лука 8:3).

 

 

За сътрудничеството на жените в разпространяването на Божието слово в древната Църква ние намираме свидетелства вече в Деянията на св. Апостоли и в посланията на св. ап. Павел. Деянията на светите апостоли ни разказват за Мария, майка на Иоана, наричан Марко (Ср. Деян. 12:12), за една „Жена от град Тиатир, на име Лидия, която продаваше багрени платове“ (Деян. 16:14), за Еводия и Синтихия (Ср. Фп 4:2), за „Една жена, на име Дамара“ (Деян. 17:34) и пр. Вярна сътрудница на св. ап. Павел била Прискила (съпругата на Акил) (Ср. Деян. 18:26). Св. ап. Филип, споменат за първи път в Деяния на светите апостоли (Ср. Деян. 6:5) като един от седемте елинисти, т. е. евреи, говорещи гръцки (евреи от езическите страни), имал четири дъщери, за които св. Писание разказва: „Девици, които пророчествуваха“ (Деян. 21:9). Една от най-забележителните личности е дякониса Фива, при църквата в Кенхрея, заедно с която св. ап. Павел предал посланието си на Римляните, когато тя се преместила от Коринт в Рим, за която се казва, че заслужава специално приемане, „…както прилича на светии“ (Рим. 16:2), тъй като тя била помощница на него и на другите.

Въпреки, че служението на жената в Църквата идва от апостолско време, а Фива е наричана от св. ап. Павел дякониса, ние не сме способни да установим с точност размерите на това служение и неговата компетентност. Дори познавачът на каноните Мат. Властар, който в своята „Синтагма“ посвещава на дяконисите и вдовиците цяла глава, пише че той не може с точност да установи какви са били служебните им задължения. Със сигурност е известно, че църковните вдовици и дякониси били причислени към клира и за своето служение получавали назначение. Затова св. ап. Павел говори за тях в пастирското си послание веднага след като преброява задълженията на епископите, священиците и дяконите (Ср.1Тим. 3:11). Известно е, че за таково служение избирали или девици, или вдовици, които не давали монашески обет, но полагали клетва да не се омъжват. Тези жени помагали при извършване на църковните обреди, а Климент Александрийски ги нарича „особени избраници“. Тертулиан и Епифаний от Саламина сравняват това служение с дяконска служба, но нямат предвид извършването на богослужебните неща, а прислугване „извън олтара“. Църковните вдовици трябвало да бъдат на определена възраст, да състоят само в един брак и не само да нямат съпруг, но изобщо никой от близките си (1Тим. 5:3-5). Задължението им било непрестанно да се молят ( Ср.1Тим. 5:5) и затова св. Поликарп в посланието си към Филипийците ги нарича „олтар-жертвеник Божи“, от който непрестанно се възнася молитва, като дим на кадило към Бога. Някои от тези жени не само се молели за немощните, но и имали дар да изцеляват болни. Те помагали при кръщаването на жените, без сами да извършват тайнството св. Кръщение. Още се грижели за достойното поведение на жените в катакомбите и в частните домове, четяли св. Писание на жените и ги поучавали.

Освен поучаването, една от важните задачи на вдовиците била благотворителността. Те се грижели за сираците и затова св. ап. Павел съветва Тимотей да избира за вдовици тези, които могат да възпитават деца (Ср.1 Тим. 5:10). Вдовиците били ангажирани и с грижите за затворници. Павел Самосатски в съчинението си „De morte Peregrini” с насмешка говори за вдовиците, които заедно със сираците посещавали затворниците-християни. Плиний младши в своето послание към император Траян (112 г.) пише за твърдата вяра на две църковни вдовици, която не била сломена и от най-жестоките изтезания и мъчения. Св. Иоан Златоуст също пише за църковните вдовици и преброява следните им задължения: да посещават затворници-християни, да се грижат за болните, да дават духовна сила на тези, които са преследвани, да утешават плачещи и да правят всичко, което помага на ближния да се спаси.

Особено важна задача на жените, служещи в Църквата, била проповедта на словото Божие в частни къщи, и то най-вече за жени. Строгият Изток забранявал на мъжете да стъпват в тази част на къщата, където живеели жените. В този случай църковният труд се възлагал само на жените. Те убеждавали в това, че християнството е истинската религия, подготвяли оглашените към тайнство Кръщение, и в това отношение те имали успех не само при бедните, но и в къщите на богатите. Източните жени без колебание приемали евангелското учение; те рано разбрали неговия смисъл и значение. В Христа Спасителя, Който бил за тях един строг закон, но едновременно и прекрасен в Своето Божество и благ в Своето милосърдие, те вярвали с цялото си сърце, оказвайки влияние и на другите членове на семейството да приемат християнството. Враговете на християнството-Целзий, а по-късно и Ливаний, в съчиненията си се оплакват от това, че църковните вдовици ходят по къщите и разпространяват новото учение.

Предполага се, че първоначално встъпването на жените в помощната служба на Църквата с нищо не била ограничена. Девиците и вдовиците се приемали на всяка възраст след като те доброволно принасяли обет. Обаче, когато ревността на вярата при някои от тях отслабвала, били установени сериозни неуредици. Младите вдовици се отдавали на ленността, преминавали от къща на къща и били невнимателни в думите си. Това послужило за повод езичниците да говорят за християните с насмешка. Във връзка с това, били предприети съответни мерки.

Освен вдовиците и сираците св. ап. Павел в посланията си към Тимотей и Тит говори за „старици“ и „презвитери“, които трябва „да бъдат способни да учат на добро“, „ да бъдат доброучителни“. На тези жени св. ап. Павел поставя задача да изпълняват преподавателските задължения в Църквата, разбира се, в строго установени граници. Да проповядват Божието слово по време на св. Литургия на тези жени било забранено. Учителската служба те трябвало да водят извън храма и да наставляват, както подобава на възрастни и опитни жени. Далматинският канонист еп. Никодим (Милаш) пише, че презвитерите (гръц. пресвитиди) се въвеждали в дължност подобно на дяконисите, за което ще говорим по-нататък. Обаче, според отците на поместния Лаодикийския събор (343 г.) пресвитидите злоупотребявали с правата си, а това (добавя канонист Валсамон) е резултат от гордостта им, защото те търсят само материалната изгода за себе си, и поради това отците на по-горе споменатия събор с 11-то правило издали забраната да се въвеждат жени в тази дължност.

Към края на III век от вдовиците, които са били на издръжка на Църквата, били избрани най-способните и безупречните, както и от девиците, които до 40 години живеели под строгото наблюдение на Църквата, и им било дадено общо наименование дякониси. Това историческо събитие има своята хилядолетна история и неговото съществуване било осигурено от църковно-държавните закони. За дяконисите се говори в правилата на Вселенските събори и в законите на византийските императори. В новелите на Юстиниан дори намираме смъртно наказание за тези дякониси, които се омъжвали, а мъжът, който си бил позволил брак с дякониса, трябвало да бъде обезоглавен с меч. Такава строгост се въвежда от императора, защото според него благополучието на държавата е свързано със строгостта в живота на църковните служители. В по-късните закони имало малка промяна на това наказание: на дяконисите, които са се провинили, им отрязвали носа. Това било много често срещано явление в живота на Византия.

Установяването на обред за посвещаването на дяконисите дало на тази длъжност правова сила в Църквата и държавата. Обредът бил извършван от епископ. Това посвещаване било от най-ниския разряд, но въпреки това то включвало посветените в състава на църковния клир. За този обред ние намираме подтвърждението в 8-а книга на Апостолските правила. За посвещаването на дяконисите също говорят и правилата на Вселенските събори. Самото посвещаване се извършвало по следния начин: дякон довеждал избраната жена при епископа по време на литургията, а по-точно когато трябва да се извършва хиротонията на дякона. Епископът трикратно благославял жената, възлагал ръце над наведената й глава и казвал молитвата, която започвала с думите: „ Божествената благодат …“. В тази молитва се споменават старозаветните жени, също и Пресвета Богородица като идеал на служението на жената. След молитвата епископът възлагал върху плещите на жената орар и то по такъв начин, че двата края да бъдат отпред, след което я причастявал в олтара. После подавал на посветената св. Чаша, която тя поставяла на св. Престол.

Посветените по този начин дякониси, имали по-голямо участие в богослуженията, тъй като имали право да стоят в олтара, но службата им, както и преди, носела само спомогателен характер, без да имат право да извършват какъвто и да е обред. В 8-а книга на Апостолските правила се говори, че дяконисата няма право да благославя народа, също и да извършва обред, който извършват презвитери и дякони.

В тази книга ние четем: „Епископе, избери за службата на жените дякониса вярна и свята. Случва се, че в някоя къща, където се намират жени, ти не можеш да изпратиш дякон, за да не злословят невярващите. Тогава изпрати в тази къща дякониса, за да не могат лошите хора да кажат нищо. Дяконисата ще ти бъде необходима при много случаи. При кръщаването на жените дяконът да помаже само челото, другите части на тялото да помаже дяконисата, защото непрестойно е мъжът да прави това. (VIII книга на Апостолските правила).

За такава практика при кръщаването на жените, и то чак до VII век, когато било спряно кръщаването на възрастните, свидетелстват и св. Отци.

Както вече бе отбелязано, дяконисите били необходими за много служби. Те се грижили за чистотата в храма, особено в олтара, подготвяли хляб и вино за Литургията, наливали елей в лампите, напомняли на оглашените жени кога трябва да напускат храма при извършване на св. Литургия. Затова всеки храм имал определен брой дякониси. Така в константинополския храм „Св. София“ при Юстиниан имало 20 дякониси (Трета новела на Юстиниан), а през 612-та година те били вече 40.

Освен подготовителната работа, която те изпълнявали при оглашените (катехуменки), дяконисите при кръщаването ставали кръстни майки. Те се грижили за духовния им живот и след кръщаването. От житието на св. Пелагия ние разбираме, че тя била подготвена към св. Кръщение от дякониса Романа, а след кръщаването същата дякониса била нейна духовна наставница.

Разбира се, за да може дяконисата да поучава другите, се изисквала сериозна подготовка от нейната страна. Още I-ят вселенски събор изисквал от дяконисите да издържат това изпитание; същото изискване ние намираме и в 4-то правило на Картагенския събор (той се провеждал в Испания). Мнозина от дяконисите, наистина отлично познавали не само Свещеното Писание, но и светската философия. Св. Григорий Нисийски нарича сестра си дякониса Макрина (+379) своя наставница, а в „Диалога за душата и безсмъртието“ акцентира вниманието върху нейните дълбоки християнски идеи и познаването на езическата философия. Еленополският епископ Паладий описва познанията на дякониса Салвия по следния начин: „Тя бе доста образована жена, която с голямо желание и интерес четяла книгите с богословски характер, нощите превръщала в дни, била запозната почти с всички съчинения на църковните тълкуватели, три милиона редове на Ориген, двеста и петдесет хиляди на Григорий и на други църковни отци. Всяка книга била прочетена от нея по седем или осем пъти“. Известно е, че св. Василий Велики преписвал заедно със дяконисите на Самосатската църква подробен анализ на учението за Св. Троица, а св. Йоан Златоуст и Теодорит в посланията си към дяконисите ги хвалят за мъдростта им.

Въпреки, че служението на дяконисите имало много общо със служението на църковните вдовици, те имали различно положение в Църквата. Каноническото положение на дяконисите никога не било високо, в клира те винаги се намирали в по-ниско положение от дяконите. Но в действителността положението им било доста високо. Църковните вдовици обикновено били бедни жени и се намирали в пълна зависимост от дякона, доколкото тъкмо те се занимавали с благотворителността. Между другото дяконисите се намирали в непосредствено общение с епископа и изпълнявали неговите указания, доколкото тези указания се отнасяли до дяконисите. Без придружителството на дякониса нито една жена не би могла да бъде приета нито от епископа, нито от дякона. А по-късно, когато били установени енории, дяконисите станали сътрудници на презвитерите. Доколкото се подчинявали директно на епископите, дяконисите били началстващи над църковните вдовици и девици. Когато се развило монашеството, дяконисите били игумени на женските манастири. За разлика от църковните вдовици, които се намирали на издръжката на Църквата, мнозина дякониси произхождали от доста богати среди. Сред тях ние намираме роднините на епископи и патриарси. Четиридесет и осмо правило на Трулския събор гласи: „Жената на епископа, предварително, по взаимно съгласие, се разделя със своя съпруг, а след като го ръкоположат за епископ, тя трябва да постъпи в манастир, който се намира далеко от неговото местонахождение, и епископът е задължен да я издържа. Ако тя се окаже достойна, нека да бъде установена в длъжност дякониса“. Така и жената на Григорий Нисийский – Теодосия – станала дякониса. Известно ни е, че дякониси са били сестрите на епископ Евстатий Синклетик и на св. Василий Велики. Дякониси и църковни вдовици ставали не само дъщерите на консули и известните личности, но и жените на императорския двор. Дяконисата Радегунд (+587) преди била съпруга на френския крал Лотар I. Дяконисата била и сестрата на император Теодосий, по-късно императрица Пулхерия. Богатството на някои дякониси било толкова огромно, че благотворителността им не се ограничавала само с църковната енория, но се разпространявала на цялата област, а понякога и на по-отдалечени земи. Поради тази причина, император Теодосий издал закон, който ограничавал правото на дяконисите да се разпореждат със своето имущество, което те нямали право да подаряват дори и на Църквата. По-късно император Маркиан отменя този закон.

Въпреки принадлежността на мнозина дякониси към богати и знатни родове, Църквата изисквала от тях да водят строг нравствен живот, да се придържат към църковните правила и предписания, да принасят обет за безбрачие. По този начин, те нямали никакви привилегии, някои от тях живяли самостоятелно, но и от тях се изисквал живот, подобен на манастирския. За строгостта на живота на дяконисите свидетелстват много св. Отци. Образованите и влиятелните в обществото, богатите, отличаващите се с висок нравствен живот, с цялата си душа верни на Църквата дякониси, действително имали огромно влияние върху църковния живот. Дейността им достига най-голям разцвет и развитие в периода от средата на IV и докрая на V век, т.е., в най-славната епоха в историята на християнската Църква. Понякога дори епископи и патриарси се обръщали за помощ и защита към дяконисите. От посланието на св. Иоан Златоуст към св. Пентадия, която искала заедно с него да отиде в изгнание, ние научаваме как св. Иоан я убеждава „да остане – като надеждата и твърда скала за всички“. Защитницата на св. Йоан Златоуст била и Силвина, роднината на императрица Флацила. От Паладий научаваме, че дори патриарх Нектарий се съветвал в църковните дела с дякониса Олимпиада. Блаж. Теодорит молел дякониса Цалерил да сътрудничи с него заради мира в Църквата. Понякога авторитетът на дяконисите бил съизмерим с властта на императора. Когато византийският император преследвал св. Йоан Златоуст, той влязал в спор с дяконисите, и за да го спечели му се наложило да ги обвини в запалването на храма.

Служението на дяконисите се запазило в християнската Църква, и особено в нейната източна част, чак до края на XI век. Западната част на Църквата прекратила това посвещение значително по-рано през VI век поради различни злоупотреби. В Източната Църква ние се срещаме с длъжността на дяконисите до XI век, а канонически тя никога не е преставала да съществува, което значи че всяка поместна църква, ако иска това, може да възобнови тази длъжност. Последното свидетелство за дякониси било намерено при разкопките в град Амиза. Това е надгробен камък на дякониса Ахрия, която починала на 2 януари 1086 година.

Някои западни богослови предполагат, че главната причина институцията на дяконисите да изчезне била увеличаващото се количество на монахините. Дяконисите сякаш се слели с манашеството, тъй като и от монахините се изисквал обет за безбрачие. Това мнение, обаче, не е достатъчно обосновано, тъй като и от епископите се изисквал обет за безбрачие, но епископската институция не се слива с монашеството, а в днешно време дякониси не съществуват. По-вероятно е следното обяснение: броят на мъжете, които били на църковна служба, довел до това, че вече не се изисквала нужда от помощта на жените; при ликвидирането на оглашените нуждата от помощта на дяконисите отпаданала; книгите на Апостолските правила, където се намирали най-ясните правила за дяконисите, с времето били злонамерено променяни от еретици, така че Трулският събор изобщо отхвърлил авторитативната им правоверност; накрая, значително влияние оказва и новият източен възглед за жената под влияние на мохамеданството. Канонистът на XII век Теодор Валсамон като голям познавач на църковните и държавните закони пише, че жените не могат да прислужват в олтара, заради женското си естество. Разбира се, той има предвид „олтарни дякониси“, тези които имали право да влизат в олтара. Едновременно с това той казва, че в константинополските храмове има и други дякониси (непосветените), които отговарят за реда в женската част на храма.

След XII век в иерусалимската църква ние се срещаме с така наречените мироносици. На Великата Събота те чистели лампадите, които горели на гроба Господен, а след св. Литургия те кадели около него. По време на пасхалната утреня те заставали на колене пред входа на св. Гроб и приветствали патриарха, който излизайки от гроба, възклицавал: „Радвайте се! Христос възкръсна от мъртвите!“ За тези жени в храма имало определено място, и народът много ги почитал. За мироносците също пише и новогородският епископ Антоний.

В гръцката църква още през XVII век вдовиците и жените на свещеници се наричали дякониси и към тях се отнасяли с особена почит. Те се грижели за реда в женската част на храма, където имали особени възвъшени места, за да могат по време на литургия да виждат и олтара. На главата си те слагали бяло покривало, не смеели да носят никакви украшения и избягвали всякаква веселба. Обикновено те се движили в многочислена свита от жени. Вдовиците не смеели да се омъжват повторно.

В Сърбия през древността имало много малко женски манастири, но имало много вдовици, които посвещавали живота си на Църквата и извършвали разнообразни помощни работи, включително отговаряли и за просфорите. Затова ги наричали просфорници („проскуричарки“). Тези жени живеели в църковните къщи близо до храма. Известна е също и монахиня-дякониса св. Елена Анжуйска. Тя организирала пансион за възпитание на девици и сама преподавала в него. Като казва Е. Голубински, остатъци от длъжността на дяконисите ние намираме по-късно и в Руската Православна Църква. Тези просфорници се занимавали с изпичането на просфори. До 1869 г. просфорниците се числяли към църковния клир и нямали право да се омъжват.

Още по-дълго служението на дяконисите се запазва в Грузия. По думите на епископ Кирион (1907) при всеки храм имало монахиня-дякониса, която се грижила за чистотата в храма, за богослужебните облекла и много други богослужебни предмети. Тези монахини също се грижели и за това всички деца да се причастяват, и поучавали жените да живеят по християнските норми. С времето служението на монахините-дякониси било прекратено и в Грузия. През XIX век бил направен опит да се възобнови дякониската служба в Руската Православна Църква. Известният алтийски проповедник архимандрит Макарий Глухарев направил предложение на св. Синод да бъдат възстановени дяконисите-мисионерки. Този проект, в някаква степен, той сам осъществил, след като бил отхвърлен от св. Синод. Резултатите се оказали положителни, и жените-мисионерки извършвали много полезна работа. Московският митрополит Филарет не само одобрил предложението на архимандрит Макарий, но и през 1840 година сам посветил в дякониса игумения Мария (М. М. Тучкова). Новото предложение да бъде въведено служението на дяконисите било подадено от петроградския свещеник А. Г. Гумилевски, който посвещава в този сан 12 дякониси, които помагали в храма. През 1911 година въпросът за дяконисите е обсъждан на предсъборното заседание на Руската църква, но не било прието никакво решение.

Безспорно е, че служението на жените в храма е донесло много полезни неща, но то било строго ограничено, що се отнася до духовната власт. Посвещаването в дякониски сан давало по-големи пълномощия, отколкото тези на вдовици, мироносици и просфорници, но ние никъде не срещаме доказателства, че дяконисите съучаствали в богослуженията, извършвани от свещеници, или още по-малко, сами да са ги извършвали.

Жените несъмненно могат много да съдействат за повишаването на интензивността на църковния духовен живот, и практиката на древната Църква в това отношение била доста целесъобразна. Затова, не може да се каже, че тази практика е неуместна в наши дни. Всички епохи имат своите проблеми, над които трябва да се замислят. Не е толкова важен въпросът за женските манастири, колкото прякото участие на жените в помощната служба на Църквата, като равноправен фактор на човешкото общество. Несъмненно е, че за тях и днес може да се намери работа във всеки храм на Православната Църква.

 

 

Автор: Олга Дарманчева