Основни различия в осмислянето на литургията в православието и католицизма.


проф. Калин Янакиев

За разлика от католическото (трябва веднага да уточня, Тридентското католическо схващане на Евхаристията, т.е. присъщото на Тридентския събор, на късното католичество, което е силно антипротестантски мотивирано), православното схващане за Евхаристията изобщо не я мисли като някакво възпроизвеждане или „по-друг-начин-извършване” на Христовата жертва, принесена на Голгота. Нещо повече: аз смело заявявам, че Православието не се ограничава със схващането на Евхаристията като Тайнство, свързано изключително с Голготската жертва на Христос за нас и (не е случайна тази дума) нашето „получаване” на плодовете от тази жертва. Евхаристичното тайнство е нещо много повече от това.
Но преди да кажа какво „повече” от това е Евхаристичното тайнство за Православието, нека все пак да припомня: централната разлика между Православието и Тридентското католичество идва от различното разбиране на Христовата заповед, изречена на Тайната вечеря: „Това правете за Мой спомен”. Кое обаче е „това”, което следва да правят за Христов „спомен” учениците, апостолите и всички, които ще се присъединят към тях в последващите времена? Според Тридентското католическо схващане „това правете за Мой спомен” има смисъла по-скоро на ordinatio, на ръкоположение на учениците, на апостолите, за тайноизвьршители и свещенослужители, за първи свещеници, които ще извършват подир Христа същото онова, което Той е сторил на Тайната вечеря, а именно: преподал е Своето Тяло и Своята Кръв по тайнствено-реален начин на учениците. Това, което Аз направих на тази вечеря – казва Христос, според католическото схващане, – това същото правете и вие след Мен, от Мое име, за останалите, които ще се присъединят към вас. Както Аз взех хляб, благодарих, разчупих го и ви го подадох, казвайки „Вземете, яжте това е Моето тяло”, както Аз вдигнах Чашата подир вечеря, подадох я и ви казах „Пийте от нея всички, това е Моята кръв” и със силата на Моето духоносно слово хлябът се превърна наистина в Моето тяло, а виното -наистина в Моята кръв – това правете и вие подир Мен, както го направих Аз; повтаряйте това, което аз направих за вас, и когато го повтаряте, вие няма да повтаряте Жертвата, но ще я актуализирате за онези, които ще се съберат около вас, така както вие сте събрани около Мен.
Според Православието „това правете за Мой спомен” Христос казва на апостолите по-скоро имайки ги като начатък на всички християни, които ще се присъединят към Христовата Църква, към Христовото „Тяло” оттук нататък. „Това правете”, т.е. правете това, което направихме ние с вас тази вечер: събирайте се, както се събрахте днес с Мен – това правете, това „събрание” правете в Мое име – оттук нататък – вие и всички, които ще се присъединят към вас – навсякъде, където „двама или трима са събрани в Мое име”. „Това правете за Мой спомен”, сиреч, според Православието означава „това събиране” правете в Мой спомен; това събиране – Моето с вас – вие след туй правете в Мое име, за „Мой спомен”. И на това „събиране” наистина правете „това”, което Аз направих за вас. Но какво Аз направих за вас? То не се свеждаше само до думите „Вземете яжте, това е Моето тяло”, то не се ограничаваше само с „пресъществяването” (с „транссубстанциацията” според католиците), а започваше с нещо, което католиците непрестанно пропускат. Започваше с това, че Христос взе хляб и „като благодари”, разчупи го и даде на учениците Си. като каза тези думи; взе чашата подир вечеря, „благодари”, даде им я и рече думите, за които е писано – т.е.: като се събирате в Мое име – благодарете, както Аз благодарих. Преди всичко това направете – благодарете на Отца – както аз, Сина, по човечеството Си, благодарих на Отца. Но благодарих за какво? За какво „благодарите” и вие? Вдигнете този хляб, който Аз вдигнах, и благодарете – защото това е дар на Отца. Вземете това вино, тази чаша, вдигнете я и благодарете на Отца, защото това е Негов дар. Когато благодарите за хляба и виното като за дар от Отца, ще видите какво означава дара на Отца; ще разберете, ще видите що е то дар на Отца. Ще разберете, че това не е вече просто хляб, това не е вече просто вино – това е Дарът на Отца в собствения смисъл на думата. А Дарът на Отца в собствения смисъл на думата за людете е Сам Христос – Богът, станал човек и отдал Своето Тяло и Кръв „за живота на света”. Благодарете, сиреч, на Отца за Мен, Христос, Който съм Дара на Отца, като отдадете онова, което вие имате – хляба и виното – на Отца; като ги отдадете като Негови творения. Тогава ще ги получите в собствен смисъл като Божествен дар – ще ги получите като Мен, като Сина; ще получите отново тази заедност, която Аз с вас – учениците, направих в Сионската горница. И това ще стане по силата на Духа Свети. Защото именно Духа Свети е онова трето Лице на Бога Троица, Което е Тайносъвършителното.
Всичко изхожда от Отца – затова „благодарете” на Отца. За какво? За Сина, Който е „дар на Отца” и вкусването на Когото е участието в Божествения живот на Христа. Благодарете за всичко на Отца. За какво Му благодарете? За Сина. А как ще вкусите Сина – „дара на Отца”? По Силата на Светия Дух. Троично е, следователно, разбирането на Тайната според Православната Евхаристия. Под „това правете за Мой спомен” се разбира – правете това събиране от Сионската горница във вашите домове, във вашите храмове -това събиране. И когато се съберете в Мое име, правете това, което направих Аз. Вземете онова, което имате – земните дарове, хляба и виното – благодарете на Отца за тях, приемете ги като Божествен дар, защото когато приемате Божествен дар, когато благодарите на Бога за Неговия дар, тогава по силата на Светия Дух ще вкусвате в хляба Мен, Христос  – Моето Тяло и Мен, Христос – Моята Кръв, които Аз отдадох „за живота на света”.
Това е собствено Тайната според Православието. Не просто и само пресъществяващите слова, тайноустановителните слова, както ги наричат католиците – „вземете, яжте…”. „пийте от нея всички…”, а преди всичко благодарността. Затова „Евхаристия” (благодарение) е първото име, собственото име на това Тайнство. В него се извършва преди всичко не акт на пресъществяване със силата на дарбата, която е дарена на свещениците още от апостолското време; не просто актът на пресъществяването, извършен със силата на свещенството, което превръща Църквата от „събрание” в клерикална власт, в йерархичен институт преди всичко, а „благодарение”, благодарност, която е собственото, най-главното, което се извършва от нас в това Тайнство. Поради тази благодарност, по силата на тази благодарност към Отца се получава и онова, за което следва да се благодари на Отца – получава се Божествения дар, получава се тъй, че Бог е с нас – получава се Бог-с-нас, получава се „Еммануил” – собственото име на Сина, на Христа, получава се Неговото Тяло и Неговата Кръв – по силата на Духа Свети, Който за благодарността ни пресъществява (или прелага) това, за което благодарим в истинския дар на Отца. А той, пак казвам, е Бог-с-нас, Еммануил, Христос, Тялото на Христа, Кръвта на Христа.
Тук следователно, има още една съществена разлика между Православието и католицизма. Извършителят на Тайнството, съвършителят на Тайнството подир Тайната вечеря в Сионската горница, си остава в собствения смисъл на думата пак Бог и никой друг освен Бог. Не свещениците, не апостолите. Христос не е предал никому Божествената власт да дава Своето тяло и Своята кръв. Той не е дал на свещениците силата, която Той има – с думите Си, които са духоносни (защото Духа Свети изхожда и от Отца, и от Него – Сина, според католиците) – да превръщат, да пресъществяват хляба в Негово Тяло и виното в Негова Кръв. Не, съвършителят на Тайнството и след Христос на Тайната вечеря си остава Бог. Свещеникът е по-скоро този, който принася нашата благодарност, който от името на цялата Църква извършва благодарението. И по неговата благодарност и молитвата, която завършва неговата благодарност за даровете, тези дарове се получават от нас като Тялото и Кръвта на Христос, те се вкусват вече като дара на Отца, а дарът на Отца – пак повтарям – е Сам Синът, Бог с нас, Еммануил.
И все пак, дотук ние все още имаме едно различно тълкуване на начина на получаването на плодовете от жертвата – ползването на Жертвата. Аз обаче казах, че Православното схващане за това Тайнство е по-дълбоко, по-обширно. И тук – за разлика от протестантизма и Тридентския католицизъм – православните, фигуративно казано, са запомнили повече слова от произнесените на Тайната вечеря. Запомнено е например и е осмислено и онова, което се казва и в Евангелието от Матея, от Марка и от Лука. Защото – спомняме си – у Матея, след като Христос взе хляб, благослови го, благодари, преломи го и каза на учениците Си „вземете, яжте, това е Моето Тяло”, след което взе чашата, благодари, даде им я и рече „Пийте от нея всички, защото това е Моята Кръв”, Той добави: „И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си” (Мат. 26:29). По същия начин и у Марк: „Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод до оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие” (Марк. 14:25). И у Лука, след първата чаша – „защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде Царството Божие” (Лук. 22:18). И пак у Лука, накрая – „и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моя Отец, царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство, и ще седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви” (Лук. 22:29-30). Следователно онова, което се извършва на Тайната вечеря, експлицитно е посочено от Господа, че ще се извърши отново „в Царството Му” – вече в Царството Му, когато дойде Царството Му. При това е казано: Аз с вас отново ще пия тоя лозов плод – т.е. отново с вас на тази трапеза ще седна в Царството Си. След туй е казано, че това, което е извършено, представлява нещо, което Господ завещава. А това, което Той завещава, е „Царството” – „за да ядете и пиете на Трапезата”. Следователно няма място за въпроса – повтаря ли се Жертвата на следващата Евхаристия и на всяка следваща Евхаристия, възпроизвежда ли се Жертвата, актуализира ли се тя на всяка следваща Евхаристия. По-скоро: на всяка следваща Евхаристия се извършва причастие. Участие в Царството. Защото след Тайната вечеря Христос отново ще пие „лозовия плод“, ще споделя тази Трапеза с учениците Си и с всички, които ще се присъединят към Учениците Му – „в Царството Си”.
Следователно следващата Евхаристия (и всяка следваща Евхаристия) ще се извърши „в Царството”. В собствен смисъл всяка следваща Евхаристия е вкусване не просто на плодовете на Жертвата, които са изцяло негативни, освобождаващи от греховете, от първородния грях и последствията му, а са и позитивни. Плодовете на Жертвата Му са именно за вкусване на „Царството Му”, на „вечния живот” – собствено онова, което е казано и в Евангелието от Йоан, 6 глава: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен” (Йоан. 6:54). ще вкуси живота вечен, вечния живот, а вечният живот е „Царството” – Царевото Божие. Следователно, в Православното схващане Евхаристията има и един смисъл на участие в Царството, следователно и един есхатологичен смисъл. Защото, в собствения смисъл на думата, Царството Божие ще се „завърши” и ще замени тоя свят, който ще бъде свит като дреха и ще бъде отложен настрани, ще свърши в края на историята, след края на историята, в „есхатона”. Но това „Царство Божие” в Евхаристията бива вкусвано всеки път тук и сега – в историята. В историята бива вкусвано Царството, чието собствено „място”, чието собствено време е есхатона – след историята. Евхаристията има смисъла на вкусване на Царството и вкусване (със самото това) на отвъдното, на след-историчното, на апокалиптичното във всяка Евхаристия.
Това собствено произтича от думите на Христос, казани още на Тайната вечеря, които западното християнство в края на Средновековието, когато се е извършило най-голямото „разбягване” на богословията за литургическото, има склонността да пропуска, да не осмисля достатъчно. Казват, че Христос е принесъл Своята Жертва на Голгота, но мистериално-реалистично тя е била предадена, подарена на людете предишния ден, на Тайната вечеря, като след туй се актуализира – тя, същата – от всяка Евхаристия, извършвана на всеки един олтар (във всяко време). В такъв смисъл на Литургията людете – освен че актуализират Жертвата – приобщават, ползват плода на тая Жертва. Но остава неясно по какъв начин, какви собствено са плодовете на тая Жертва, и главно – къде ги получаваме ние подир Голготското Жертвоприношение, подир Възкресението на Христа и Възнесението Му „отдясно на Отца”. А плодовете на тази Жертва – казва Православието – са тези, че ние имаме възможността да вкусваме Царството Божие още тук, още сега, в историята, да сме причастници на Божествения живот, на вечния живот, на свръхземния живот, за който именно и благодарим на Отца и като Му благодарим – получаваме в земната материя Живия дар. А Неговият дар е Христос с цялото Му изкупително дело – от Въплъщението Му до сядането Му „отдясно на Отца”, в „невечерния ден”.
Следователно вкусването, приемането на Божествения дар на Отца, за което Му и благодарим, по силата на Светия Дух е вкусване не просто на Голготската Жертва, а на плода на Голготската Жертва. А тоя плод е – умъртвяването на смъртта, спечелването на вечния живот, участието на човешката природа в Царството на Божествеността и ние вече вкусваме това в Христа, когато Го вкусваме. Защото Сам Той е казал, че ще пие от тоя плод с нас в Царството Божие. Там, в Царството Божие ще се срещнем. Това е специфичното в Православното осмисляне на литургичната Трапеза.

 

текстът е публикуван по: “ДОБРИ ХРИСТОВ И БЪЛГАРСКИЯТ ХХ ВЕК”, БАН, С. 2005.