животът на архиепископ Серафим

 

Едно от най-важните съчинения на владика Серафим е неговият труд „Новото учение за София, Премъдростта Божия“, публикувано в София през 1935 г., за което Архиерейският Синод на Задграничната църква го удостоява с научната степен магистър на богословието. Владика Серафим подробно анализира и опровергава „софианството“ на протойерей Сергий Булгаков. В теорията на професора на Парижкия богословски институт о. Сергий Булгаков той вижда органическа връзка с гностицизма на ранното християнство, философията на Платон и кабалистическата мистика. След като се запознава с труда на владика Серафим, известният руски професор по богословие Н. Н. Глобуковски казва на своите студенти: „Протойерей Булгаков трябва да изучава поне 20 години св. Отци, за да има възможност да отговори на архиепископ Серафим“. С. Булгаков обаче опитва да оспори основните положения на в труда на владиката. Отговорът на това е новият труд на архиепископ Серафим „Защита на софианската ерес на протойерей Сергий Булгаков пред Архиерейския Събор на Руската задгранично църква“, написан през 1936 г. В своя труд „Изкривяването на православната истина в руската богословска мисъл“ владика Серафим полемизира с митрополит Антоний (Храповицки) относно проблема върху догмата на изкуплението. Архиепископ Серафим последователно застава против модернизма в православието, католическото и протестантско влияние, разкрива опасността в икуменическото движение.

Като оценява високо епископското служение на владика Серафим, в края на август 1934 г. с решение на Архиерейския Събор на Руската православна задгранична църква, епископ Серафим е възведен в санархиепископ. В своето слово към събралите се, първойерархът на Руската задгранична църква митрополит Антоний казва: „Не бива да сравняваме преосвещения Серафим с другите архиереи. Той се труди повече от всички нас, той е истински православен архиерей, който поставя Свещеното Писание над кариерата си“.

До 1946 архиепископ Серафим е клирик на Руската Православна Задгранична Църква и в качеството си на такъв представял руските православни общини в България на Руския Православен Архиерейски Задграничен Събор в Сремски Карловац (Сърбия) през ноември 1921 г. Неговите грижи, обаче, се простирали и върху нашата Българската Православна Църква, която била под наложена схизма от вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г. На 16.юни 1945 г. той преминава към Московската Патриаршия, а по-късно получава дори съветско гражданство, с което спасява от репресии паството си.

Паството, което той обгрижвал не било ограничено само в София, но и в провинцията. Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий, а по молитвите му се връщали към живот безнадеждно болни хора. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира „Покров на Пресвета Богородица” в Княжево.

Преди всичко, обаче, владиката остава в спомените на съвременниците си (някои от тях са живи и днес!) със своята огромна любов към хората. Наричал своите чеда „моя радост, мое съкровище, мои мили, ненагледни дечица”. Любовта бликала изобилно от него, а хората получвали, както получават и днес, истинска утеха и умиление. Винаги строг към себе си и снизходителен към другите, той казвал: „Във брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест”. Обичал да цитира св.Йоан Касиан като казвал „между безгрешието и светостта има цяла бездна”. Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите „аз не съм прозорлив, това стана случайно”. Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни”, „още четири дни”…

Владика Серафим се представил в Господа на Неделя Православна, на 26. февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Много били плачещите за себе си в този ден, въпреки обещанието „ако имам дръзновение пред Господа няма да ви оставя”. Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал : „Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив”.

Преди кончината си, чиято дата знае, владиката казва за утешение на събралите се при него: „Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя“. Една от неговите ученички със сълзи казала, сега неговите духовни чеда няма да могат както преди да му споделят мъките си. Владиката се усмихнал в отговор: „А вие ми пишете писма“. Тези думи получават широка известност. В неговата гробница, направена по решение на българския Синод в криптата под олтара на руския храм, започват да идват хора не само от всички краища на България, но и от чужбина и да носят със себе си бележки – „писмо“ – с молба за молитва за себе си и своите близки.